Ако трябва с една дума да опиша заобикалящия ме свят, ще си избера “индулгенции”.
Историята е следната: Преди 10 века, по време на Клермонския събор, римокатолическата църква предоставила индулгенции на участниците в Кръстоносните походи, като по този начин популяризирала пълната или частична отмяна на наказанията за признатите грехове.
Историята продължава така: В края на 2007 будната част от родната общественост бе скандализирана от филма на BBC ”Изоставените деца на България”.
Предисторията, от 20 септември, гласи: ИМА ВИНОВНИ
Когато разбрах за статията преди десетина дни, откровено се подразних и реших да не я чета. Тази вечер отново попаднах на нея, през фейсбук, и се сетих за една арабска мъдрост: Ако нещо се повтори, това може да е случайност, но ако се потрети – е закономерност. Не знам как е било през 11-ти век, когато са изобретили индулгенциите, но у мен все повече се загнездва убеждението, че насаждането на чувство за вина закономерно се е превърнало в много експлоатиран метод за манипулация в наши дни. Няколко прости примера, от личния архив:
В детската градина се опитваха да ни учат на руски. Не можех да проумея защо другарката Наистина-не-й-помня-името настояваше, че масата е “это стол”! Другите деца може би са разбирали, а може и да са се постреснали, след като изядох шамар заради упоритото: “Масата си е маса! Това е стол!” Като прибавим и вменяването на чувство за вина поради непочтителното отношение към “дядо Иван” и явната неблагодарност към саможертвата на братския съветски народ с участието в “Освободителната” война, в мен съвсем отчетливо започна да се оформя един млад индивид, който на драго сърце щеше да рецитира “отче наш”, само ако знаеше за съществуването на подобна молитва, и чудесата, които следват от чинното й повторение…
В първи клас често си забравях боичките за рисуване. Следваше порицание от другарката Омарова (лека й пръст) и наказание (в ъгъла, с вдигнати ръце и лице към стената). В резултат: неосъзнато, но трудно преодолимо чувство за вина, и мисъл, фиксирана във водните боички. За следващите часове по рисуване си носех боичките, но си забравях блокчето. Или цветните моливи. Чувството за вина винаги беше с мен – охро и ръбато, с малки браздички, тук-там олющено, на около 10 сантиметра пред зачервената ми физиономия.
Сещам се за още много случки, като участник и като свидетел, включващи цикламените връзки за обувки (скандално!); обиколките около училището; кошмарния възел на чавдарската връзка; сценичната треска с гръмкото отприщено “Ленин!”, последвано от “Стихотворението ли си забрави?”, и разбира се – объркващото и смущаващо полово съзряване, съпроводено със смазващото чувство на вина, че не можеш да задържиш детството…
Убедена съм, че връстниците ми могат да споделят много подобни грехове. Почти съм сигурна, че по инерция ще им лепнат и етикета “комунизъм”. Вероятно и аз щях да щамповам миналото си по подобен начин, ако не беше интуитивната ми увереност, че идеята за вина и изкупление се ползва умело доста по-отдавна, а и днес съществува в много разновидности. Една от тях – облечена в благотворителност. Друга – в данъчно бреме.
Напоследък подочувам и попрочитам (понеже гледането ми на телевизия се свежда до футболни и волейболни мачове) за някакво си предаване “Байландо”, за призивите и подписките на хем българския, хем хелзинкски комитет, който се е трогнал да праща картички до прокуратурата “за наказване на виновните за престъпленията в детските домове”, което изтръгва гневен и сърцераздирателен вопъл от обобщения образ на потресения български газеточитател 00:
Срам!
Аз се срамувам!
И аз съм виновен!
Защото си мисля, че щом моят живот е горе-долу нормален, значи всичко е нормално.
Защото си мисля, че щом моите деца са здрави, значи всичко е наред.
Защото съм чувал, че в тези домове хвърлят децата, за да умрат, но съм разчитал на държавните институции да ги пазят.
А всъщност съм виновен. Задено с всички нас.
Срам!
Попрочитам и си мисля колко е вулгарно, че тази вечер ядох шопска салата, пилешко с мед и горчица и шоколадов мус (а още по-непростимо е да го споделям!)…
Как така се случи, че изгубих детската си невинност, която ме караше да се червя, че съм забравила водните си боички…
В какъв човек съм се превърнала, след като не ми трябват оправдания, че живея щастливо…
Дали целта на този хем български, хем хелзинкски комитет, е просто да оправдае средства с организиране на конференции и пращане на картички, или пък се опитват да ни пробутат първо чувство за вина, а после и индулгенции, за да стимулират участието ни в кръстоносния поход срещу такива като нас, срещу самите нас…
