Почивай в мир, Боби!

One world, one word

Ако трябва с една дума да опиша заобикалящия ме свят, ще си избера „индулгенции“.
Историята е следната: Преди 10 века, по време на Клермонския събор, римокатолическата църква предоставила индулгенции на участниците в Кръстоносните походи, като по този начин популяризирала пълната или частична отмяна на наказанията за признатите грехове.

Историята продължава така: В края на 2007 будната част от родната общественост бе скандализирана от филма на BBC “Изоставените деца на България“.

Предисторията, от 20 септември, гласи: ИМА ВИНОВНИ

Когато разбрах за статията преди десетина дни, откровено се подразних и реших да не я чета. Тази вечер отново попаднах на нея, през фейсбук, и се сетих за една арабска мъдрост: Ако нещо се повтори, това може да е случайност, но ако се потрети – е закономерност. Не знам как е било през 11-ти век, когато са изобретили индулгенциите, но у мен все повече се загнездва убеждението, че насаждането на чувство за вина закономерно се е превърнало в много експлоатиран метод за манипулация в наши дни. Няколко прости примера, от личния архив:

В детската градина се опитваха да ни учат на руски. Не можех да проумея защо другарката Наистина-не-й-помня-името настояваше, че масата е „это стол“!  Другите деца може би са разбирали, а може и да са се постреснали, след като изядох шамар заради упоритото: „Масата си е маса! Това е стол!“ Като прибавим и вменяването на чувство за вина поради непочтителното отношение към „дядо Иван“ и явната неблагодарност към саможертвата на братския съветски народ с участието в „Освободителната“ война, в мен съвсем отчетливо започна да се оформя един млад индивид, който на драго сърце щеше да рецитира „отче наш“, само ако знаеше за съществуването на подобна молитва, и чудесата, които следват от чинното й повторение…

В първи клас често си забравях боичките за рисуване. Следваше порицание от другарката Омарова (лека й пръст) и наказание (в ъгъла, с вдигнати ръце и лице към стената). В резултат: неосъзнато, но трудно преодолимо чувство за вина, и мисъл, фиксирана във водните боички. За следващите часове по рисуване си носех боичките, но си забравях блокчето. Или цветните моливи. Чувството за вина винаги беше с мен – охро и ръбато, с малки браздички, тук-там олющено, на около 10 сантиметра пред зачервената ми физиономия.  

Сещам се за още много случки, като участник и като свидетел, включващи цикламените връзки за обувки (скандално!); обиколките около училището; кошмарния възел на чавдарската връзка; сценичната треска с гръмкото отприщено „Ленин!“, последвано от „Стихотворението ли си забрави?“, и разбира се – объркващото и смущаващо полово съзряване, съпроводено със смазващото чувство на вина, че не можеш да задържиш детството…

Убедена съм, че връстниците ми могат да споделят много подобни грехове. Почти съм сигурна, че по инерция ще им лепнат и етикета „комунизъм“. Вероятно и аз щях да щамповам миналото си по подобен начин, ако не беше интуитивната ми увереност, че идеята за вина и изкупление се ползва умело доста по-отдавна, а и днес съществува в много разновидности. Една от тях – облечена в благотворителност. Друга – в данъчно бреме.  

Напоследък подочувам и попрочитам (понеже гледането ми на телевизия се свежда до футболни и волейболни мачове) за някакво си предаване „Байландо“, за призивите и подписките на хем българския, хем хелзинкски комитет, който се е трогнал да праща картички до прокуратурата „за наказване на виновните за престъпленията в детските домове“, което изтръгва гневен и сърцераздирателен вопъл от обобщения образ на потресения български газеточитател 00:

Срам!
Аз се срамувам!
И аз съм виновен!
Защото си мисля, че щом моят живот е горе-долу нормален, значи всичко е нормално.
Защото си мисля, че щом моите деца са здрави, значи всичко е наред.
Защото съм чувал, че в тези домове хвърлят децата, за да умрат, но съм разчитал на държавните институции да ги пазят.
А всъщност съм виновен. Задено с всички нас.
Срам!

Попрочитам и си мисля колко е вулгарно, че тази вечер ядох шопска салата, пилешко с мед и горчица и шоколадов мус (а още по-непростимо е да го споделям!)…

Как така се случи, че изгубих детската си невинност, която ме караше да се червя, че съм забравила водните си боички…

В какъв човек съм се превърнала, след като не ми трябват оправдания, че живея щастливо…

Дали целта на този хем български, хем хелзинкски комитет, е просто да оправдае средства с организиране на конференции и пращане на картички, или пък се опитват да ни пробутат първо чувство за вина, а после и индулгенции, за да стимулират участието ни в кръстоносния поход срещу такива като нас, срещу самите нас…

Благодаря на всички, които ме карат да мечтая

Mainstream media commercial

Канадски хумор

Ще трябва да поровя за старите тетрадки

Ще трябва да си изровя от къщи старите тетрадчици…Не че съм такава емоционална вехтошарка, но обичам да ми е подредено

————

Прозорецът ме запозна с нощта.
В най-тихия час.
Звездите са
качулати джуджета със засмени лица.
Пия лунно мълчание между четири глухи стени.
Мъчи ме носталгичната жажда.
Мамо, утре си идвам.

—————-

Как на една глава с опашка могат да й поникнат толкова яки крака?

На Хал Че клечеше до една мътна локва, недалече от цъфналата вишнева градина, и наблюдаваше много интересно явление. В локвата плуваха едни такива същества с грозно кафяв към блатисто-пепеляв цвят, които разполагаха само с глава и опашка. Попови лъжички. Учителят Дърт Пън му каза, че един ден те ще се превърнат в жаби.
- Да бе, пък после и в принцеси, а! – отвърна намусено На Хал Че, който в същото време бе зает с мисълта как на една глава с опашка могат да й поникнат толкова яки крака.
За да провери теорията на Дърт Пън, На Хал Че реши да изкара една попова лъжичка на сушата и да почака превъплъщението. За тази цел изнамери една тънка клечка и започна да се прицелва в поповите лъжички. Най-накрая нацели една, но не прецени силата си и вместо да я извади на сушата, я размаза в локвата.
В същия този момент Виж Ся се зададе откъм вишневата градина, където беше ходила да се любува на цъфналите дървета. Днес тя никак не беше в добро настроение.
- Какво си се вторачил в тая мътна локва! – скастри тя чевръстия природолюбител.
- Ами…изследвам. Дърт Пън каза, че поповите лъжички се превръщат в жаби. И аз се опитах да изкарам една, за да наблюдавам и…я смачках… – призна си На Хал Че.
- Понякога децата са толкова жестоки! – въздъхна Виж Ся и така положи началото на един постулат, който много домакини по пеньоари и с ролки на главата подеха като любим рефрен.
„И все пак, как на една глава с опашка могат да й поникнат толкова яки крака“ – недоумяваше На Хал Че, напълно забравил за възмущението на Виж Ся.

Дзен, дзеня и всички останали додовци…

предната корица на книгата

„Дзен, дзеня и всички останали додовци“ е един проект по идея на Sue, който бе реализиран през пролетта, благодарение отново на нейните усилия. А това е моят input. Както се казва – скромно, но от сърце…

Великият Император на Поднебесната стена, която се извисяваше почти до небесата, имаше две дъщери, за които би дал земния си живот доброволно и без хич да се замисли. По-голямата наричха Жив Зян (в превод от мандарински – Покъртителна добродетел), а по-малката – Виж Ся (Звездна песен). И двете бяха много красиви (одрали бяха кожата на Великия Император разбира се), само че красотата на Жив Зян беше скрита за зрението. Жаждата за знания също не им беше чужда. Един ден двете се явиха в цялата си прелест пред баща си и поискаха да се обучават. Понеже Великият Император не можеше нищо да им откаже, с достолепен жест на бащина обич ги прати при новия дзеня учител – Нам Кой Си, който след Просветлението под бамбуковата лампа се славеше като истински мъдрец и просветител.
Жив Зян и Виж Ся се отправиха към храма „На няколко крачки под бамбуковата лампа в зависимост от ръста“ и се поклониха на Нам Кой Си.
Както подобаваше на възрастта й, първа заговори Жив Зян:
- Добър ден, учителю. Криволичещият път на мнозината буди ни доведе пред прага на твоя храм, защото бихме искали със съгласието на достолепния ни баща Великият ИМператор на Поднебесната стена да се посветим в дзеня!
В гласа на момичето имаше толкова искрен патос, че Нам Кой Си се почеса по оплешивялото теме и рече:
- Ам-м-м, тъй ли?
После пак се почеса, потънал в седемминутен размисъл според предписанието в Свещения таен свитък на бодхисатвите и най-после отвърна:
- Ам-м-м, тъй да бъде. Но първо да ви поизпитам. Имам по един въпрос за всяка от вас, о, благонравни и сетивоубийствени девойки. Първо към теб, Жив Зян. Съгласна ли си да си обръснеш главата?
Жив Зян сведе поглед и видя отговора изписан на първото стъпало на храма:
- А-ха.
Нам Кой Си отново се почеса, този път по-продължително и свъси чело:
- Ам-м-м, тъй да бъде.
Виж Ся вече съвсем беше изгубила търпение. Най-после Нам Кой Си се размърда:
- Ами ти, Виж Ся, готова ли си да си обръснеш главата?
При този неочакван въпрос по красивото и още по-благонравно лице на Виж Ся се изписа истинско смущение. Следвайки примера на многообичната си сестра, тя също сведе поглед. Изчака изненадата й да премине и гласът й се отрони като вишнев цвят, достоен за хербария на най-предан ценител:
- М-м-м…малко съм късогледа…

 

 

 

————–

Един ден дзеня-учителят Нам Кой Си повикал двете поднебесни принцеси Жив Зян и Виж Ся и им казал:
- О, благонравни и сетивоубийствени девойки, изминаха седем години от вашето обучение. Искам сега всяка от вас да сплете косата на сестра си в стегната плитка. Жив Зян замълчала невъзмутимо, а Виж Ся възкликнала:
- Но, учителю, нали трябваше да си обръснем главите, за да започнем да се обучаваме!
Нам Кой Си тропнал ядно с крак, така че бамбуковата лампа се залюляла:
- Гледай да не те отвее вятъра!

———————-

 

 

 

Усърдната в учението поднебесна принцеса Виж Ся зарови глава в древния ръкопис „Вход без врата” от Хуей-Кай, наричан още У-Мън.

Първите слънчеви лъчи й се изплезиха през малкото прозорче на стаичката в манастира – ясен знак, че трябва да се лиши от услугите на бамбуковата лампа. Виж Ся разтърка очи и се протегна. Скоро всички щяха да се заемат с ежедневната си медитация в кръчмата на Вон, а на нея й оставаха още много коани за изучаване. От благоприличие принцесата се опита да прикрие ленивата си прозявка, която разкри удивителен хранопровод, способен да изпрати в благородния й стомах целия свещен свитък с всичките му 49 коана, дори неизучените. Тогава пред гримираните й очи (процедура, която извършваше ежедневно, за да се научи на търпение) нагло се изпречи един кратък коан, който беше…е, малко по- … конкретен от останалите:

 

„Попаднеш ли по пътя на човек,

Владеещ Дзен-я,

Ни с думи, ни с мълчание срещни го.

Едно кроше направо му забий

И ще е ясно кой разбира.”

 

Душевният покой на Виж Ся бе пометен, както тайфун помита бреговете на Голямата нефритена бездна. Тя изтича за съвет при по-голямата си сестра Жив Зян, известна с жаждата й за знания, която я беше довела до някои крайности. Със светнал от вълнение поглед Виж Ся изчурулика коана и загриза нокти в очакване на мъдър съвет от по-опитната си сестра. Типично в свой стил, Жив Зян не се поколеба нито за миг:

 

- Ами, да пробваме…

 

Дърт Пън целеустремено почукваше с бастуна си по Кривата пътека, която води към кръчмата на Вон и обратно, когато Жив Зян прекрачваше последното стъпало на храма „На няколко крачки под бамбуковата лампа в зависимост от ръста“. Непоколебимата в следването на Пътя принцеса се насочи право срещу учителя Дърт Пън, но вместо смирено да сведе глава и да го поздрави, тя сви в юмрук крехката си ръка с благодорно-прозрачна кожа и запрати едно кроше в лицето на стареца. Преди безпомощно да се строполи на земята, Дърт Пън успя да промълви с дълбока въздишка на разбиране и съпричастност:

 

- Ех, това момиче така и не се научи да чете между редовете…

 

Бележка: Тази поучителна история може да се счита основополагаща за дзеня-феминизма – феномен, който по-късно ще се нарече радикален феминизъм, тъй като създателката му Симон дьо Бовоар ще се роди в съвсем друга точка на света, лишена от привилегията да черпи от опита на тяхно светейшество поднебесните принцеси.

———————————–

 

 

Придворните глашатаи още не бяха обявили настъпването на часа на гладната кокошка, а мълвата за съмнителния, но решителен напредък по пътя на Дзеня на Жив Зян вече се носеше в кръчмата на Вон:

- Ех, това момиче така и не се научи да чете между редовете. – Заключи Кух Че Реп и погледна укорително Нам Кой Си над каната с вино.

 

При тази правдива, но все пак язвителна забележка Нам Кой Си свъси вежди и остави бамбуковата лула. Той приемаше лично всеки успех или неуспех на принцесите, тъй като те бяха дошли с молба да се обучават именно при него

- Може би е време тяхно светейшество да се заемат с по-различно занимание от изучаването на коани. Статутът им в Поднебесната е малко по-особен…

- Ти какво намекваш? – заинтересува се Кух Че Реп и пресуши чашата си.

- Истината е една, но пътищата към нея са много – подсказа Нам Кой Си.

- Пътят на Дзеня е само един! – възрази разпалено Кух Че Реп, отчасти под влияние на благотворната напитка, отчасти защото пред очите му се мерна ухилената физиономия на учителя Дърт Пън, чиято медитация в кръчмата на Вон бе възпрепятствана поне за този ден.

- Пътят на Дзеня е само един, но кой може да каже къде започва и къде свършва този Път? – Нам Кой Си се опита да върне разговора в характерния му спокоен дух.

- Е, добре, да ги поканим тук! – склони Кух Че Реп. – Ама ако Великият император на Поднебесната надуши…някои от нас може и да съзрат края на пътя!

- Остави това на мен – подсмихна се доволно Нам Кой Си.

 

Не след дълго Жив Зян и Виж Ся прекрачиха прага на кръчмата на Вон, която вече се огласяше от неприлични песни. Посрещнаха ги с мазни усмивки и кана вино. Двамата премъдри учители, съпричастни с нерадостната съдба на третия, подканиха принцесите да се заемат с решаването на съдбата на каните вино, които Дърт Пън нямаше възможност да пресуши, с мъдрите слова:

- В природата нищо не се губи.

 

Виж Ся, водена от своята вродена любознателност, а Жив Зян от непоколебимостта си, вече бяха преизпълнили поставеното им условие, когато глашатаите обявиха настъпването на часа на куция фазан. Двете принцеси се насочиха с неравномерна стъпка към храма „На няколко крачки под бамбуковата лампа в зависимост от ръста” с ясното съзнание, че пътищата към Просветлението след няколко кани вино наистина СА различни.

———————————–

 

 

В Поднебесната слънцето танцуваше своя безпощаден танц в стил „Жегата, която убива, е жегата, която съживява, но без вода оризец няма”, а Дърт Пън лешеже на своя фотон и сънуваше, че се къпе във вино. Сънят му беше смутен от решителни стъпки. Дърт Пън приготви бастуна си, за да поздрави На Хал Че, но изведнъж се сети, че ученикът му стъпва внимателно. Тази трудна дилема съвсем го разбуди и той отвори очи. Интуицията му не го беше подвела и този път. На прага стоеше Жив Зян с чайник, от който се разнасяше приятен аромат на жасмин.

 

- Да беше донесла вино! – изсумтя Дърт Пън.

- Учителю, просто заспете. – усмихна се проницателно Жив Зян и остави чайника на ниската масичка до леглото на стария мъдрец.

—————————-

 

 

Виж Ся стоеше на брега на известното в Поднебесната езеро Лотусово огледало и съзерцаваше неподвижната му повърхност. Или по-точно съзерцаваше собствения си образ, който никак не смущаваше водната повърхност, тъй като прекрасното й лице беше по-безизразно от физиономията на Дърт Пън след безпаметен запой. Тъй като при такова дълбоко съзерцание времето имаше капризния навик да се движи с различна скорост, не може с точност да се каже след колко минути или може би часове красивият образ на благонравната принцеса бе обезобразен от концентрични кръгове.

На Хал Че незабелязано се бе промъкнал на няколко крачки от нейно светейшество и хвърляше камъчета в езерото.

 

- Ей! Какво правиш! – смъмри го Виж Ся.

 

На Хал Че се усмихна дяволито и дръзко отвърна:

 

- Опитвам се да те накарам да се замислиш!

- Не забравяй с кого разговаряш! – разпени се Виж Ся. – Нали не си забравил, че съм дъщеря на Великия император на Поднебесната стена?

- Аз пък си мислех, че си ученичка на Нам Кой Си, ама… – почеса се На Хал Че, а дяволитата му усмивка не слизаше от лицето.

- Да, и това е така – съгласи се Виж Ся.

- Е, тогава коя си в крайна сметка? – продължи да упорства момчето.

 

Виж Ся отново се загледа във водната повърхност, но образът й се размиваше от вълничките в езерото.

На Хал Че се отдалечи. Играта му беше омръзнала.

——————————–

 

поглед назад

Част от мен II

Отдавна

Все още

си част от мен -

много сериозна,

рогата,

бодлива…

Нещо като острие,

забито в сърцето ми.

Ако го изтръгна,

кръвта ми ще изтече.

И вече

няма да ме има.

———————-

Когато ми се иска да крещя,

по навик ще се крия зад достойнството си,

ще втренчвам поглед във отсрещната стена,

ще се усмихвам, да не те разстройвам.

И после, уморена от усмивки,

заключвайки след теб вратата,

ще трупам във ума си питанки

във търсене на правилния начин.

Когато ми се иска да крещя,

заставам със лице срещу чувала,

измервам с поглед закаленото му тяло,

оставям кожата си върху неговата кожа,

ранявам го с юмруци, със слова не мога.

По навик съм се скрила зад достойнството си,

когато ми се иска да крещя.

————————-

Сънят отсича главата ми в автобуса.

С пеещи мигли поздравявам стъклото

и моето мъртво отражение в него.

Сънувам Испания,

най-вече скалите.

Всъщност…

аз от скали не разбирам.

Чета стихове от учебника по фонетика

и споря с претенциозни фрази.

Уж сънувам, а все не заспивам.

Главата ми пада отсечена.

Това малко ме притеснява

и се опитвам да преглътна сърцето си

дано то поне спре да тупти!

Главата ми пада отсечена.

Знам какво мисли мъжът до мене:

„Не се мре току-така в автобуса!“

А сред сподавеното му възмущение

спокойно полагам глава в скута си.

————————-

Зелени пеперуди

Зелени пеперуди няма.

Но ако искаш да ми вдъхнеш вяра,

стъпчи природния закон.

Бъди за мен летящо чудо!

Бъди зелена пеперуда.

———————–

Ще трябва

още веднъж да закърпя живота си.

Ето какво е

предназначението на всяка дреха -

да скрива раните ни

от очите на другите

и голотата ни

от самите себе си.

Ще трябва

още веднъж да закърпя живота си.

Страх ме е само,

че скоро няма да има място за шевове.

———————–

Така е лесно

да се скриеш зад анонимността на думите,

изричани толкова пъти,

че са изгубили съдържание.

Не чуваш ли,

че докато си шепнем за любовта,

тя се измъква на пръсти…

А аз не знам как да я спра.

———————